За растежа, развитието и въпросът, който икономиката избягва

Помним ли, че след достигане на определен праг на материалното благополучие, добавеният икономически растеж вече не носи измеримо подобрение в субективното благосъстояние, здравето или смисъла на индивида? Според нас, нужно ли е измерването на състоянието на една икономика и участниците в нея да се измести от производството към благосъстоянието, а социалният прогрес да не се свежда до едно число? Осъзнаваме ли, че ресурсния отпечатък на домакинствата, който да е съвместим с планетарните граници е постижим при запазване на достоен жизнен стандарт, но изисква преразпределение на потреблението на ресурси, а не просто мерки за ефективност. Когато растежът се превърне в заплаха, въпросът вече не е как да растем по-бързо, а как да живеем по-добре.

Представете си едно бебе. То расте и това е знак за здраве. С всяка година става по-високо, по-силно, по-способно. Но идва момент, в който физическият растеж спира. Бебето, преминало през дете и тийнейджър, за да се превърне във възрастен, не престава да се развива. Развитието просто приема различна форма: знания, умения, отношения, творчество, опит. 

Тази разлика между растеж и развитие стои в основата на един от най-важните въпроси пред икономиката в XXI век. И тя не е нова.

Луис Карол я е превърнал в абсурдна игра много преди да стане икономически проблем. В „Алиса в Страната на чудесата“ Алиса среща Гъсеницата върху гъба, която може да променя размера ѝ : едната страна я кара да расте, а другата да се смалява. След поредица от неконтролирани промени тя постепенно се научава да използва гъбата, за да достигне подходящия размер. Проблемът на Алиса не е, че е твърде малка или твърде голяма. Проблемът е, че размерът ѝ не съответства на средата, в която се намира и тази несъразмерност ѝ пречи да взаимодейства хармонично с нея. 

Икономиката е устроена различно. Брутният вътрешен продукт (БВП) се е превърнал в основния ориентир за икономически успех, а неговият ръст в цел, която трябва да се поддържа година след година, независимо от контекста. Тук се крие особеността на експоненциалния растеж: всяко следващо увеличение се натрупва върху вече натрупаното. В началото разликите изглеждат незначителни. С времето обаче натрупването променя мащаба, като една икономика може да се удвои, после отново да се удвои, а след това да се удвои още веднъж, докато първоначално малкият процентен ръст доведе до многократно по-голям размер.

На теория всичко е ясно, но проблемът започва, когато тази логика се пренесе в реалния свят. Икономиката не съществува извън кръговратите на планетата. Тя използва ресурси: енергия, материали, земя, вода и въздух, и зависи изцяло от екосистемните услуги на планетата: регулация на климата, опрашване, пречистване на водите, плодородие на почвите. Тази зависимост не е само теория или метафора. Тя е физическа и измерима.

Именно тази връзка между икономическата активност и физическата система на Земята стои зад понятието „Голямото ускорение“. От средата на XX век редица социално-икономически показатели:  БВП, потребление на енергия, използване на ресурси, население, международна търговия нарастват рязко и успоредно с тревожни промени в показателите за състоянието на планетарната система: концентрации на CO₂ и метан в атмосферата, загуба на биоразнообразие, деградация на почвите, повишаване на киселинността на океаните.¹

Днес седем от деветте планетарни граници са оценени като преминати.² Концепцията за планетарните граници, разработена от Йохан Рокстрьом в Nature (2009) и актуализирана от Ричардсон в Science Advances (2023), дефинира безопасното оперативно пространство за човечеството по девет направления на Земната система. Преминаването на определена граница не означава незабавна катастрофа. Но значи, че натискът на човечеството върху планетарната система надскача оцененото като безопасно пространство, в което цивилизациите са се развивали последните 11 000 години. Повишаването на киселинността на океаните е седмата премината граница, с потенциално необратими последици за морските екосистеми и рибните запаси, от които зависят над три милиарда души.

И тук идва другата страна на растежа.

Раковата клетка също расте. Проблемът не е в самия растеж, а в това, че тя губи механизмите, нормално ограничаващи деленето, и започва да се размножава неконтролирано за сметка на организма, от който зависи, с което рискува живота му. Разбира се, икономиката не е раково образувание. Аналогията има граници. Но тя задава неудобен въпрос: какво се случва, когато количественото увеличаване се превърне в самоцел и започне да подкопава условията, от които самото то зависи?

Критикът може да отговори: технологиите, ефективността и структурните промени могат да отслабят тази връзка. Икономиката може да расте, докато екологичният натиск намалява, което се нарича разделение или decoupling. Това е обещанието на „зеления растеж“. Истинският въпрос не е само дали разделението е постижимо, а дали е постижимо достатъчно бързо и достатъчно всеобхватно. 

Това ни връща към Алиса и нейната гъба. Може би проблемът не е как да накараме икономиката да расте по-ефективно. Може би проблемът е, че не сме задали въпроса за правилния размер.

Ако растежът може да бъде отделен от екологичния натиск, как би изглеждала икономика, която расте по различен начин? А ако не може да расте? Трябва ли да търсим не по-голяма икономика, а по-добре устроена за всички?

Технологията като идол, а не като спасител

Стандартният отговор на тази криза е технологичен. Слънчеви панели. Вятърни турбини. Електрически автомобили. Изкуствен интелект за оптимизиране на производството. Технологията се представя като универсален спасител. 

Но още през 1954 г. френският философ и социолог Жак Елюл – критик на технологията, предупреждава в „La Technique ou l’Enjeu du siècle“ за нещо, което тогава звучи контраинтуитивно: технологията не е неутрален инструмент в ръцете на хората. Тя е автономна система с вградена логика. Логиката на ефективността като самоцел.³ Всяко техническо решение поражда нови технически проблеми, изискващи нови технически решения. Системата се самовъзпроизвежда и разширява, независимо от намеренията на онези, които я използват. Резултатът, пише Елюл, не е освобождаване, а все по-плътна мрежа от технически зависимости, в която човекът е едновременно творец и пленник.

Елюл не е технофоб. Той е диагностик. И диагнозата му е потвърдена многократно от емпиричната литература, макар под друго име: парадоксът на Джевънс. Британският икономист Уилям Стенли Джевънс забелязва още през 1865 г. в „The Coal Question“, че подобряването на ефективността на парната машина от Джеймс Уат не намалява потреблението на въглища в Англия, а напротив, увеличава го многократно, защото по-евтиният и ефективен двигател прави изгодно прилагането му в нови и нови контексти.⁴ Двеста години по-късно емпиричната литература потвърждава, че ефектът на отскок е широко разпространен и в редица случаи напълно неутрализира и дори надминава постигнатите технологични спестявания.⁵

Ако искаме да ползваме по-малко гориво при пътуване, нека направим двигателя по-ефективен. По-ефективните двигатели правят транспорта по-евтин, а по-евтиният транспорт увеличава пътуванията, което увеличава значително общия разход на горива. По-ефективното технологии намаляват разходите за производство, а по-ниските разходи стимулират по-голямо потребление. Технологията решава проблема на едно ниво и го преная на следващото, в по-голям мащаб. Елюл го е описал философски шест десетилетия преди това да се превърне в измерими данни.

“Бъдещето е тук, но е неравномерно разпределено”

Цитираме великия киберпънк автор Уилям Гибсън, но проучване на Oxfam и Stockholm Environment Institute установява, че най-богатият 1% от планетата е отговорен за толкова въглеродни емисии, колкото най-бедните 2/3 от човечеството.⁶ Изследване публикувано в Nature Sustainability (2022), прецизира картината: този 1% носи отговорност за около 20% от глобалното затопляне от 1990 г. насам, емитирайки над 20 пъти повече от средния жител на планетата.⁷ Цифрите не са абстрактни. Те показват, че климатичната криза е произведена от малцина, но ще бъде понесена диспропорционално от мнозина, и конкретно от онези, които са допринесли за тзи ситуация в най-малка степен.

Тук технологичният оптимизъм се натъква на структурен проблем, за който рядко говори открито. Зелените технологии следват същата неравнопоставеност в преразпределението като всички останали иновации. Електрическите автомобили са достъпни за по-заможните. Термопомпите са за собствениците на имоти, които разполагат с капитал за първоначалната инвестиция. Фотоволтаиците са за онези притежаващи собствени имоти с подходящи покриви или дворове, документи за собственост, капитал или достъп до банков кредит. Изследване на Лукас в Nature Energy (2020) документира, че ранните потребители на зелени технологии в богатите страни са систематично по-образовани, по-заможни и с бял цвят на кожата от средното население.⁸ Технологичният преход в сегашния си вид рискува да произведе нова форма на неравнопоставеност: „зелена класа“, достъпила чистото бъдеще, и всички останали, останали зависими от изкопаемото настояще. Не по избор, а по структурна невъзможност да създаде алтернатива.

Глобалното измерение е още по-тревожно. Минералите, необходими за зелената инфраструктура: литий, кобалт, никел, и редкоземни метали  се добиват непропорционално в Глобалния Юг. Изследване на Совакуул в Energy Research & Social Science (2020) документира системни нарушения на трудовите и човешките права, замърсяване на местни водоизточници и изместване на общности около добивни обекти.⁹ „Зеленият преход“ на богатия Север е материално изграден върху тела и земи на Глобалния Юг при условия, коренно различни от онези, при които технологията се използва. Производствената цена не е само финансова. Тя е екологична и социална, и тя почти никога не фигурира в корпоративните доклади за устойчивост.

Добавете към това въпроса за патентите и концентрацията на иновациите. Данни на WIPO показват, че над 90% от патентите за чисти технологии са притежание на компании и изследователски институции в десетина богати държави.¹⁰  Знанието за зеления преход не е общодостъпно, а посредниците на научното познание слагат финансова бариера пред разпространяването на познание в момент, когато точно това познание може да спаси животи. Страните от Глобалния Юг не просто изостават технологично, а са структурно изключени от иновационния процес, при това за технологии, разработени частично за справяне с климатична криза, в причиняването на която те участват с минимален принос.

Но кой всъщност решава в какви технологии да се инвестира? Кои проблеми са достатъчно „пазарни“, за да привлекат капитал и кои остават нерешени, защото не обещават достатъчна възвръщаемост? Технологичният оптимизъм предполага, че пазарът ще насочи иновациите там, където са най-нужни. Но пазарът насочва иновациите натам, където са парите и тези две посоки съвпадат много по-рядко, отколкото ни се съобщава. 

Затова въпросът не е само какво може да направи една технология, а в чий интерес се развива тя. Кой я финансира? Кой определя приоритетите ѝ? Кой решава къде и за кого да бъде внедрена? Кой печели от нея, кой понася страничните ѝ ефекти и кой остава извън достъпа на нейните ползи?

Именно тези въпроси технократичният оптимизъм системно оставя извън разговора. А докато не им отговорим, технологията ще продължава да бъде мощен инструмент не за промяна на статуквото, а за неговото все по-ефективно оптимизиране. 

Кой решава кое е достатъчно?

Ако технологията сама по себе си не е достатъчна и ако разделянето на ресурсното потребление от екологичния му отпечатък не може да се постигне с необходимата скорост, за да промени траекторията на цивилизацията, остава въпрос, който западната икономическа мисъл системно избягва вече два века: колко е достатъчно?

Достатъчността (sufficiency), умереността, икономиката на достатъчното не означава аскетизъм или призив към лишение. Тя предлага радикално различна отправна точка. Вместо да питаме „Как да произвеждаме повече?“, питаме: „От колко всъщност се нуждаем за добър живот и как да организираме икономиката около тази граница?“

Това разграничение е фундаментално. Достатъчността не отрича човешките нужди. Напротив, тя ги приема достатъчно сериозно, за да ги разграничи от променливите желания, които могат да се сменят по бързо от бърза мода под натиска на пазарната логика. Въпросът вече не е как да увеличаваме потреблението възможно най-дълго, а къде преминава границата между достатъчното за добър живот и излишъка. И можем ли да го осигурим за всички? 

Емпиричната литература предлага обезоръжаващ резултат. Изследванията в позитивната психология, включително класическото проучване на Канеман и Диътън в PNAS (2010), показват, че след достигане на определен праг на материалното благополучие, допълнителният икономически растеж не носи измеримо подобрение в субективното благосъстояние, здравето или смисъла на индивида.¹¹ Носи повече вещи и повече тревожност около тях. Дори в най-оптимистичното четене на данните, минималната полза от допълнителното потребление намалява драстично докато екологичните разходи продължават да нарастват.

Но може би най-важното откритие не е за индивидите, а за обществата. Уилкинсън и Пикет в „The Spirit Level“ (2009) демонстрират с данни от 23 богати страни, че по почти всеки социален показател: здраве, образование, насилие, доверие, психично благополучие, мобилност между класите, по-равнопоставените общества се представят значително по-добре от по-неравнопоставените, независимо от средното ниво на доходите.¹² Швеция с по-нисък БВП на глава от Великобритания постига по-добри резултати по всички тези измерения. Важното не е колко богато е обществото в абсолютен смисъл, а как е разпределено богатството. Неравнопоставеността, с други думи, е самостоятелен генератор на вреди отделно от абсолютното ниво на бедност.

Тези данни поставят въпроса за достатъчността в съвсем различна светлина. Ако маргиналната полза от допълнителното потребление намалява при богатите, докато екологичните и социални разходи продължават да нарастват, тогава аргументът за растеж не е само несъстоятелен от екологична гледна точка. Той е и социално контрапродуктивен. По-нататъшното натрупване в горните децили не носи благополучие дори там, но пък пречи активно на онези в долните децили, чиито нужди остават незадоволени.

Критиката на Робърт Кенеди към БВП от 18 март 1968 г. произнесена само 85 дни преди убийството му улавя именно това разминаване между числото и живота: „БВП измерва всичко, с изключение на онова, заради което животът си струва да бъде живян. Той измерва нашите ракети и нашите затвори, но не и здравето на децата ни, красотата на поезията ни или здравината на браковете ни.“¹³ Речта е произнесена в разгара на Студената война. Шест десетилетия по-късно е по-актуална от всякога, защото БВП продължава да расте именно там, където неравенствата се задълбочават, природата се изчерпва и доверието между хората се срива.

Комисията на Стиглиц, Сен и Фитуси (първите двама от които нобелови лауреати) публикува доклада си по поръчка на френското правителство през 2009 г. стига до институционален вариант на същия извод. Измерването на състоянието на една икономика и участниците в нея, трябва да се измести от производството към благосъстоянието, а социалният прогрес не може да се сведе до едно число.¹⁴ Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) го формулира ясно: нужно е преминаване отвъд растежа като самоцел към директно проследяване на резултатите, заради които растежът изобщо би трябвало да ни интересува: екологична устойчивост, намалено неравенство, по-високо благосъстояние, системна издръжливост. ¹⁵

Достатъчността обаче разкрива и своя остър вътрешен конфликт, който не можем да не споменем. Призивът към по-малко потребление звучи много различно в зависимост от това, кой го отправя и към кого. За домакинство в Мали или Бангладеш, потребяващо под биологичния минимум, призивът за ограничаване на потреблението е лицемерие. За домакинство в Западна Европа или Северна Америка, чийто въглероден отпечатък надхвърля десетократно справедливия дял от планетарния бюджет, тя е морална необходимост. 

Тази асиметрия е формулирана прецизно от Лорек и Спангенберг в поредица от публикации върху политиката на достатъчността. Според тях достатъчността не бива да се свежда до индивидуален избор на начин на живот, а трябва да бъде структурна с тавани върху свръхпотреблението в горните децили и гаранции за достатъчното в долните.¹⁶ Сходно, Летенмайер и Лиедтке разработват концепцията за „материален таван“. Максимален ресурсен отпечатък на домакинство, съвместим с планетарните граници и показват, че той е постижим при запазване на достоен жизнен стандарт, но изисква преразпределение на потреблението на ресурси, а не просто ефективност.¹⁷

Това означава, че достатъчността не е просто екологична политика. Тя е неотделима от въпроса за справедливостта. Неравномерност в потреблението не е само морален, аи физически проблем. Когато 1% от планетата консумира колкото 50%, и двата края на разпределението страдат: едните от свръхпотребление, безсмислено и тревожно; другите от недостиг, несправедлив и предотвратим. 

Достатъчността не е бедност, а освобождаване – най-малко от идеята, че добрият живот (Buen vivir, Sumak Kawsay, Suma qamaña/vivir bien) изисква да гониш все повече и повече материални блага.

Три различни идеи за икономиката на XXI век

Икономика на благосъстоянието: когато целта е животът, не индикаторът

Ако с достатъчността поставяме въпросът „Колко е достатъчно?“, икономиката на благосъстоянието (Wellbeing Economy) задава следващия въпрос: достатъчно за какво и за кого? И дава директен отговор: за добър живот на хората в рамките на планетарните граници.

Това звучи очевидно и точно затова е радикално: защото стандартната икономическа логика не го е приела за отправна точка. В нея икономиката е самоцел. Системата съществува, за да расте. Икономиката на благосъстоянието обръща тази йерархия: икономиката е инструмент. Ако не изпълнява функцията си да поддържа и разширява процъфтяването на индивида и обществото, то нещо в нейния дизайн е сбъркано и е редно да се промени.

Правителствата. Шотландия, Уелс, Ирландия, Исландия, Финландия и Нова Зеландия формализираха подхода в Wellbeing Economy Governments (WEGo),  коалиция, координираща национални политики около показатели за психично здраве, социална свързаност, екологична устойчивост и намалено неравенство, вместо около ръста на БВП.¹⁸

Нова Зеландия въвежда първия в света „Бюджет на благосъстоянието“ (Wellbeing Budget) през 2019 г.: всяко ново разходно перо трябва да докаже принос към конкретни приоритети: психично здраве, благополучие на маорите, детска бедност, нискоемисионна икономика. Не ръст на БВП. Резултатите са нееднозначни и продължават да се дебатират.¹⁹ Но самото съществуване на инструмента доказва, че алтернативата не е въображаема. 

Икономиката на благосъстоянието не отрича икономическата активност. Тя преобръща йерархията на ценностите вътре в нея. Инфраструктурата, данъчната система, социалните услуги, работното законодателство, всичко това може да бъде проектирано около въпроса „Допринася ли това за процъфтяването на хората и здравето на планетата?“ вместо около „Увеличава ли това БВП?“.

Разграничението не е козметично. То определя какво финансираме, какво измерваме, какво награждаваме и какво санкционираме. Икономика, проектирана около благосъстоянието, субсидира грижата, а не рекламата. Облага замърсяването, а не труда. Инвестира в превенция, а не само в лечение. Мери детската смъртност, а не само корпоративната печалба.

Тук Икономиката на благосъстоянито се пресича с критиката към БВП, формулирана от Стиглиц, Сен и Фитуси, и с препоръките на ОИСР за  „следрастеж“,  но отива по-далеч, защото не се задоволява с добавяне на нови индикатори към старата рамка. Тя предлага изцяло различна рамка. Различна цел, различни измерители, различна логика на политическото вземане на решения.

Общностна икономика: онова, което не може да бъде продадено

Съществува нещо в живота на общностите, което пазарът не може нито да произведе, нито да замени: чистите въздух и вода, мъдростта, знанието, местната памет, доверието между съседите, разнообразието от семена и техните белези, биоразнообразието, и т.н.

Това не са стоки. Те са общностностни блага и огромна част от онова, което прави живота възможен и смислен, никога не е минавало, нито може да минава, единствено през логиката на пазарната транзакция. То е наследено, поддържано и предавано от общности, а не произведено от корпорации. Печалбата от тези блага също е общностна – ако двама души обменят опит, тогава и двамата си тръгват със своя и чуждия опит без да губят нищо. Не е така, ако помежду им има транзакция – единият губи пари, които е изкарал с вложено време, а другият дава обектът на транзакцията, като получава единствено пари.

Централният мит, обосноваващ приватизацията на общото, е формулиран от Гарет Хардин в есето „The tragedy of the commons“ (Science, 1968): оставени без регулация, хората ще изчерпят споделените ресурси, следвайки индивидуалния си интерес. Приватизацията или държавният контрол са единствените изходи.²⁰ Тезата е влиятелна, но в голяма степен грешна.

Нобелистката Елинор Остром – първата жена нобелов лауреат по икономика (2009), прекарва живота си в изучаване на точно това и разбива мита с данни. Работата й, систематизирана в „Governing the commons“ (1990) и призната с Нобелова награда, документира с теренни данни от гори в Швейцария, рибни запаси в Япония, пасища в Испания, напоителни системи в Малките Зондски острови, че хората могат да управляват споделените ресурси успешно, устойчиво и справедливо без приватизация и без държавна намеса.²¹ Нужни са ясни правила, разработени от самата общност, механизми за разрешаване на конфликти, взаимно наблюдение и доверие. Хардин описва трагедията на недобре управляваното общо благо, докато Остром показва, че добре управляваното общо благо е сред най-устойчивите форми на организация, познати на човечеството.

Общото не е обречено. То е древна мъдрост, изтласкана от погледа ни от няколко века пазарна логика и активна политика на ограждане и окрупняване на онова, което е принадлежало на всички.

Мишел Бауънс и P2P Foundation разширяват тази рамка в дигиталната епоха. Отвореният софтуер, Уикипедия, научните бази данни с отворен достъп, общностните семенните банки и семехранилища, споделените пространства за производство – всички те са живи общностни ресурси, функциониращи по логика, фундаментално различна от пазарната.²² Не конкуренция, а реципрочност. Не извличане на стойност към акционерите, а споделяне на стойност в хоризонталната мрежа на членовете и съкооператорите. Не собственост, а управление на общ процес.

Мишел Бауънс разграничава три типа общностни блага: природни (гори, вода, климат), социални (знание, култура, здраве) и дигитални (код, данни, протоколи). Всеки от тях изисква различна институционална форма, но всички споделят обща логика: ресурсът принадлежи на общността, управлява се от нея и ползите остават в нея. Те не се изнасят като печалба към външни акционери.

Икономиката на общото благо не е носталгия по прединдустриалната ера. Тя е стратегически отговор на три съвременни кризи едновременно: 

• Климатичната – защото управлението на общностните блага е документирано по-устойчиво от пазарното в дълги времеви хоризонти
• Социалната – защото реципрочността и доверието, генерирани от общностната икономика, изграждат социалния капитал, разяждан от пазарната атомизация;
• Демократичната – защото управлението на общностните блага е форма на пряка демокрация, упражнявана ежедневно, а не само при избори.

Въпросът, с който Общностната икономика ни оставя, е неудобен и необходим: какво точно сме решили, че може да бъде продадено? И на кого е принадлежало, преди да бъде продадено?

Вместо заключение

Концепциите, разгледани в тази статия не са академични упражнения. Те са различни отговори на един и същи въпрос, задаван с нарастваща спешност: как да организираме икономическия живот така, че да поддържа живота: на хората, на общностите, на планетата?

Нито един от тези отговори не е пълен сам по себе си. Нито един не предлага готов модел, приложим навсякъде и от всеки. Но всички тези направления правят нещо важно: разширяват пространството на възможното. Показват, че онова, което изглежда като единствена възможна логика, е исторически специфичен избор и следователно винаги може да бъде променен.

Източници

¹ Steffen, W., Broadgate, W., Deutsch, L., Gaffney, O. & Ludwig, C. (2015). The trajectory of the Anthropocene: The Great Acceleration. The Anthropocene Review, 2(1), 81–98. https://doi.org/10.1177/2053019614564785

² Richardson, K., Steffen, W., Lucht, W. et al. (2023). Earth beyond six of nine planetary boundaries. Science Advances, 9(37), eadh2458. https://doi.org/10.1126/sciadv.adh2458

³ Ellul, J. (1954). La Technique ou l’Enjeu du siècle. Armand Colin. (Английски превод: Ellul, J. (1964). The Technological Society. Knopf.)

⁴ Jevons, W.S. (1865). The Coal Question: An Inquiry Concerning the Progress of the Nation, and the Probable Exhaustion of Our Coal-Mines. Macmillan.

⁵ Sorrell, S. (2009). Jevons’ Paradox revisited: The evidence for backfire from improved energy efficiency. Energy Policy, 37(4), 1456–1469. https://doi.org/10.1016/j.enpol.2008.12.003

⁶ Gore, T. (2020). Confronting Carbon Inequality. Oxfam International. https://www.oxfam.org/en/research/confronting-carbon-inequality

⁷ Chancel, L. (2022). Global carbon inequality over 1990–2019. Nature Sustainability, 5, 931–938. https://doi.org/10.1038/s41893-022-00955-z

⁸ Lucas, P.L. et al. (2020). Towards a systemic understanding of the social impacts of energy transitions. Nature Energy, 5, 655–657. https://doi.org/10.1038/s41560-020-0648-z; вж. също Sovacool, B.K. et al. (2019). Innovating for energy justice. Energy Policy, 129, 1255–1264.

⁹ Sovacool, B.K., Hook, A., Martiskainen, M. & Baker, L. (2020). The whole systems energy injustice of four European low-carbon transitions. Global Environmental Change, 58, 101946. https://doi.org/10.1016/j.gloenvcha.2019.101946

¹⁰ WIPO (2023). World Intellectual Property Indicators 2023. World Intellectual Property Organization. https://www.wipo.int/publications/en/details.jsp?id=4685

¹¹ Kahneman, D. & Deaton, A. (2010). High income improves evaluation of life but not emotional well-being. PNAS, 107(38), 16489–16493. https://doi.org/10.1073/pnas.1011492107

¹² Wilkinson, R. & Pickett, K. (2009). The Spirit Level: Why More Equal Societies Almost Always Do Better. Allen Lane.

¹³ Kennedy, R.F. (1968, 18 март). Remarks at the University of Kansas. John F. Kennedy Presidential Library. https://www.jfklibrary.org/learn/about-jfk/the-kennedy-family/robert-f-kennedy/robert-f-kennedy-speeches/remarks-at-the-university-of-kansas-march-18-1968

¹⁴ Stiglitz, J.E., Sen, A. & Fitoussi, J.-P. (2009). Report by the Commission on the Measurement of Economic Performance and Social Progress. https://ec.europa.eu/eurostat/documents/118025/118123/Fitoussi+Commission+report

¹⁵ OECD (2020). Beyond Growth: Towards a New Economic Approach. OECD Publishing. https://doi.org/10.1787/33a25ba3-en

¹⁶ Lorek, S. & Spangenberg, J.H. (2014). Sustainable consumption within a sustainable economy – beyond green growth and green economies. Journal of Cleaner Production, 63, 33–44. https://doi.org/10.1016/j.jclepro.2013.08.045

¹⁷ Lettenmeier, M., Liedtke, C. & Rohn, H. (2014). Eight tons of material footprint — suggestion for a resource cap for household consumption in Finland. Resources, 3(3), 488–515. https://doi.org/10.3390/resources3030488

¹⁸ Wellbeing Economy Governments (WEGo). (2021). Shared Purpose: A snapshot of Wellbeing Economy Government activity. https://weall.org/wego

¹⁹ Robertson, I. (2021). Wellbeing budgets and the limits of the state. Policy Quarterly, 17(3), 14–22. New Zealand Institute for Public Policy.

²⁰ Hardin, G. (1968). The tragedy of the commons. Science, 162(3859), 1243–1248. https://doi.org/10.1126/science.162.3859.1243

²¹ Ostrom, E. (1990). Governing the Commons: The Evolution of Institutions for Collective Action. Cambridge University Press. https://doi.org/10.1017/CBO9780511807763

²² Bauwens, M., Kostakis, V. & Pazaitis, A. (2019). Peer to Peer: The Commons Manifesto. University of Westminster Press. https://doi.org/10.16997/book33