Историята на кооперативното движение в България е олицетворение на специфичния характер на българската икономика, в която липсата на капитали винаги е бил фундаментален проблем.

В своята последна книга президентът д-р Жельо Желев споделя мисли за митовете и легендите на прехода към демокрация. В един пасаж той споменава за кооперативното движение в страната и неговата съдба преди и след демократичните промени. Желев е жив свидетел на съдбата на една от най-проспериращите земеделски кооперации в село Грозден. По време на своето интелектуално заточение там, той създава „Фашизмът„. Прокудени от София, той и съпругата му Мария са приютени от Иван Маринов, виден деец на кооперативното движение и негов тъст. През 1991 г. на книжния пазар излиза мемоарната книга на Маринов „За доброто на хората„, в която се разказва съдбата на кооперацията в Грозден.

Митове и легенди за кооперативното движение

Кооперациите, с всичките им предимства и недостатъци, са били потенциална алтернатива за замогване на бедните слоеве от населението, предимно в селските части на страната. Но за разлика от някои западноевропейски страни със силно кооперативно движение като например в Дания, у нас тези организации по-скоро са създавали усещане за просперитет сред редовите си членове, отколкото реално да са допринесли за значимо увеличение на общото благосъстояние на обществото.

Вероятно това се дължи на стопанската култура на българите, която много често е опорочавана от корупционни практики и лично облагодетелстване под прикритието на размития организационен живот на кооперациите. Това води до допълнителни социални разслоения, независимо от опитите те да бъдат минимизирани в периода 1950-1989 г. чрез държавното планово стопанство.

Кооперативното движение в България е създадено поради липсата на други значими форми на генериране на собствени капитали за развитие на икономическия живот. Частните акционерни капитали винаги са били много ограничени в българския стопански живот в първата половина на XX век, а усещането за бедност подтиква хората да се сдружават като форма на самозащита. Така се появяват различните форми за самофинансиране на кооперативните членове чрез спомагателни каси, популярни банки и взаимоспомагателни дружества. Тези финансови инструменти са базирани на строги правила за даване на заеми с лихви срещу ипотеки. На хартия тази система работи, но на практика се появяват множество културно обусловени изкривявания, които водят до появата на нарицателния сборен образ на „кооперативния човек“. Той е изтъкан от вътрешни политически и икономически противоречия, достигнали до ранг на цялостна кооперативна субкултура.

Въпреки тези особености, на много места в страната кооперативното движение има своите обективни успехи, дължащи се на блестящите резултати от дейността на отделни личности. Водещите дейци на кооперативната социална икономика носят не малко успехи. Именно върху техните постижения стъпва и стремежът на комунистическия режим в периода 1950-1975 г. да изгради колективизацията в селското стопанство по съветски модел. Но като цяло кооперативното движение не успява да компенсира характерната за България „икономика на бедността“ през първата половина на XX век, нещо с което се проваля след това и плановата икономика на комунистическия режим.

Стремежът към икономическо догонване на по-развития западен свят завършва с предизвестен крах. Той е последван от етап на социален инженеринг, известен като „преход към пазарна икономика“, осъществяван през неолибералната парадигма в икономиката. По време на „прехода“ кооперациите губят постепенно своя масов характер и капиталова мощ, което предопределя преосмислянето на техния статут.

Кой е кооперативния човек?

В средата на 70-те години на XX век във Франция се възражда концепцията за „социалната икономика„. Тя исторически е свързана с народните сдружения и кооперации, които формират неговата основа и са отговор на новите условия на живот, създадени от развитието на индустриалния капитализъм през XVIII и XIX век. Чрез тях се осъществяват самостоятелно организирани форми на взаимопомощ на най-уязвимите и беззащитни социални групи. Нагледен пример за това днес е „селото на милионерите“ Хиуаре Базар в Индия.

Първите наченки на подобни организации се появяват в края на XVIII век във Великобритания като „спомоществувателни дружества“. През първата половина на XIX век тази практика завладява страните с индустриален прогрес в Европа, за да се прехвърли и в Латинска Америка към края на същото столетие. Самият термин се появява за първи път в заглавие на съчинение от френския икономист Шарл Дюноайе през 1830 г. -„Трактат за социалната икономика“.

Върховият етап в научното познание за социалната икономика на XIX век се свързва с Джон Стюарт Мил. В „Принципи на политическата икономия“ той изследва преимуществата и недостатъците на работническите кооперации, като акцентира върху икономическите и моралните ползи, които те носят.

Кооперациите в България

Първата земеделска кооперация е създадена през 1890 г. в пирдопското село Мирково. В следващите години тези икономически структури по селата се множат, като сред най-проспериращи са тези, които обединяват производители на грозде – в Сухиндол, Карайсен, Осмар. Те постепенно успяват да създадат свои винарски изби, които чувствително увеличават благосъстоянието за населението.

През 1946 г. българското село достига върховата си точка по брой на населението в историята на страната – почти 5 300 000 души, което е около 75% от населението. Огромната част от земеделските производители са малки по размерите на своите стопанства. Едва 0,1% от всички собственици на земя са т.н. едри чифликчии (561 броя с земя над 500 дка). Една четвърт от стопанствата са между 50 и 100 дка, а една трета от тях са с под 50 дка земя. Това не дава възможност за ефективна машинна обработка и по-голямата част от продукцията отива за задоволяване на личните нужди, без да се предлага на пазара.

В периода на колективизация на земята и създаването на ТКЗС-та (1950-1960) доста от селяните с по-големи стопанства се местят към градовете поради различни причини (конфискация на имущество и обявяването им за кулаци), а на село остават малко хора с предприемачески способности. Изключение правят някои ярки личности от съществуващите и преди 1946 г. земеделски кооперации, благодарение на които се модернизира земеделието ни от края на XIX век до началото на процеса на колективизация.

Процесът на селективно редуциране на населението (към градовете отиват първо най-способните земеделци), а след това и насилствената на места колективизация, която не преминава без съпротива (например в Бърдарски геран, Козлодуй, Видинско, Кулско), като цяло води до изтичане на предприемачески потенциал към градовете. Там обаче вече няма поле за изява, а и дребното градско предприемачество вече е задушено, особено след масовото изселване на евреите от страната в посока новата държава Израел. Така в кооперациите остават политически удобните, конформистите, неграмотните и по-малко способните селски труженици, които се превръщат в бъдещия гръбнак на ТКЗС-тата. С напредване на индустриализацията зачестяват трудовите инциденти, което води до увеличаване на хората с различни увреждания. Комунистическата държава се стреми да осигурява работа на всички, затова се създават различни ТПК-та, обединения на слепите, глухите, инвалидите. Там има условия за трудова дейност под формата на коопериране.

Плановата икономика обаче създава строго бюрократичен подход, заменящ индивидуалните действия на предприемачеството в икономиката. Партийният лидер директно се разпорежда с финансовите ресурси, за разлика от либералната икономика, в която предприемача трябва да убеди банкера, че идеята си заслужава риска. Впоследствие цялата предприемаческа печалба отива в социалистическата държава, за разлика от либералната икономика, където тя се дели между предприемача, банкера и останалите собственици на капитала. Основна характеристика на плановата икономика е и липсата на конкуренция, което подпомага процеса на „усвояване“ на иновациите. В непазарната икономика прекия и абсолютен контрол от централния орган (комунистическите лидери) върху ресурсите води до стесняване на социалната база на предприемачеството. За сметка на това социалните услуги са безплатни. В дългосрочен план това води до съществени негативни ефекти върху темповете на иновации и на икономическо развитие.

Ребрандирането на кооперативния човек в условията на демокрация

Състоянието на предприемачеството в България в последните години на социалистическата власт рефлектира по-късно в относителна неспособност на българското обществото да създаде качествена предприемаческа прослойка при демокрацията. Освен това съществуват и някои зависимости между „старото“ и „новото“ време, изразени теоретично чрез концепцията за „мрежите на прехода“. Според нейното разбиране, в България се наблюдава процес на икономическа трансформация, базирана върху изградените през късния социализъм партийно-номенклатурни структури, които преразпределят основните икономически ресурси на държавата в навечерието и първите години на прехода.

Този извод е особено добре онагледен сред прослойката на кооперативните дейци, които успешно капитализират стария си номенклатурен статут при новите условия. Наследството от този тип икономически връзки се вижда и досега в различните казионни организации на държавна субсидия, които привидно защитават интересите на хората с увреждания, но дефакто облагодетелстват тесен кръг кооперативни хора от техните ръководства. В земеделието кооперациите преминават през болезнен преход на преоценка на активите, който често води до бавно самоунищожение в стремеж да се защити претенцията на отделните им членове. Като цяло репутацията на този тип икономически структури е на ниско ниво, независимо от някои добри примери в последните години. Например ЦКС КООП успешно развива икономическа дейност в туристическия бранш, като внедрява и някои иновативни решения за селските райони, за което получава и награда за социални иновации през 2020 г.

Кооперациите като форма на икономическа активност имат своя потенциал за развитие. Например те са допустими участници при изграждането на социални предприятия, редом с читалищата. Това е алтернативна възможност за възраждане на някои селски общности при все по-често отсъстващата държавна подкрепа в социалните политики на село. Но за тази цел има нужда от ново поколение кооперативни и читалищни дейци, които да оперират в етичната икономика.

Кооперативни личности за пример

През 1992 г. три предприемчиви семейства от Смилян основават млечен кооператив „Родопа Милк“ и с финансова помощ от „Програмата за сътрудничество и развитие на Конфедерация Швейцария“ преобразуват бившето картофохранилище към закрития завод в модерна производствена мандра. Те залагат на качеството на млякото в тази част на Родопите, което се дължи на два фактора – състава на планинската паша и породата „Българско родопско говедо“, която от април 2013 г. е призната за местна порода. През 2007 г. към мандрата започва да работи къща за гости, предлагат се и дегустации на млечните продукти. От 2015 г. стартира „къса верига“ за реализация на земеделска продукция – през октомври и ноември в двора на мандрата се провеждат „Пазарни уикенди“ – местни производители и занаятчии предлагат директно на туристите своята продукция: картофи, фасул, тикви, родопски терлици, дървена посуда за бита и ръчно произведен текстил. Съвместно с ВМА София мандрата разработва специален млечен продукт, наречен „столетник“. Той е за хора, които се възстановяват от операции на стомаха или боледуват от рак на дебелото черво. Търговската марка на мандрата е „Милкана“, по името на управителя Милкана Йорданова.

През 2006 г. в Шумен е създадена АРСИС – Асоциация за развъждане и съхранение на източно-балканската свиня. Тя е развъдната организация на единствената запазена в България аборигенна порода свине – породата „Източнобалканска свиня“. Към момента в организацията членуват около двадесет собственици на стада от района на Шумен и Варна. Основател на организацията е Кульо Кулев от село Веселиново, който е първи братовчед на д-р Жельо Желев. Благодарение на дейността на АРСИС породата е съхранена. Голям удар срещу техните усилия нанася африканската чума по свинете, но все още има запазени животни в района. В момента председател на УС е Радостина Донева.

През 2010 г. е основано движението Хранкооп. Първоначалният тласък е даден от Екологично сдружение „За Земята„, които популяризират хранителните кооперативи като нова форма за подкрепа към малките земеделски производители от общности на потребители. Началото в София е поставено от няколко човека, кооперирали се за директно купуване на чисти продукти от производители, които лично познават и могат да им имат доверие. В момента има над десет местни групи в страната, които организират регулярни фермерски пазари. Интересен е пътят на този във Варна. По време на тези събития се включват и харизматични производители, като например Катрин Цанев, собственик на био ферма „Венец“.

В текста са използвани следните литературни източници:
Аврамов, Р., Комуналния капитализъм, Том III, Фондация Българска наука и култура, 2007
Груев, М., Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век, Сиела, 2009
Желев, Ж., Митове и легенди за българския преход, Сиела, 2014
Чалъков, И., Колектив, Мрежите на прехода – какво всъщност се случи в България след 1989 г., 2008, Изток-запад
Чалъков, И. Иновациите в пазарната и непазарната икономика: теоретичният модел на Йозеф Шумпетер., сп. Социологически проблеми, кн. 2, 1997
Monzon, J. Chaves. R., The social economy in the European Union, 2012