Някои граници на устойчивия начин на живот

Има ли граници индустриалното разрастване? За икономическия растеж, вече знаем, че има граници – детайлно описани в публикация на Римския клуб с помощта на MIT от преди повече от 50 години, където е установено, че неустойчивия начин на живот има ясни граници; включително са описани тези граници, като е използвано математическо моделиране, за да се разбере, в определен доверителен интервал, какъв ще е ефекта на неустойчивия начин на живот върху света ни, ако продължим напред с този начин на мислене. Като контрапункт възниква въпросът за устойчивия начин на живот и неговите граници. Кои са тези негови ограничения и какъв ефект могат да имат върху бъдещето ни, в което се стремим да сме все по-устойчиви?

Ето две отправни точки, с чиято помощ ще се опитаме да стигнем до по-ясно разбиране за ограниченията на устойчивостта и да разберем по-ясно кои са границите на онова, което ще наречем устойчивост.

• Нека консумативното нараства постоянно – консумативното мислене, действие, дизайн на продукти и процеси.
• Нека устойчивостта е в обратно-пропорционална зависимост от консумативното, т.е. не е възможно с повече консумация да осъществим по-голяма устойчивост.

Възможно ли е желанието да е горната граница на устойчивия начин на живот? И ако е така, коя е долната му граница?

В основата си, консумативното е стъпило на желанията на потребителите, подкрепени от засега достъпна енергия под две форми, но по същество една и съща – изкопаемите горива и храната. Енергията и на двата типа субсидирана от държавата енергия, които ползваме идва в по-голямата си част от Слънцето посредством фотосинтетичния апарат на растенията. Разбира се, ние хората, сме добавили към енергийния микс и една част от приблизително 10% от световната енергия, която е произведена, чрез използване на добитото от земните недра и концентрирано ядрено гориво за подгряване на парни турбини, което е много далеч от устойчивостта, независимо дали ЕК ще дефинира, че ядрената енергия е зелена, за да са по-спокойни потребителите в свръхконсумацията си. Разбира се, дали ще наречем нещо по един или друг начин, това не променя естеството на нещата и дълбочината на катастрофата в която спираловидно пропадаме.

Както вече знаем, за да осигурим живот на живеещите през следващите 100 години, от нас се изисква да намалим емисиите от парникови газове (CO₂, NO_x, CH₄ и др.) и да спрем повсеместния екоцид, като минимум. Това би означавало, че от някакъв момент нататък, няма да можем да позволяваме на консумативното да нараства, нито да преобладава – даже напротив, от нас ще се изисква да обърнем наклона на кривата и консумативното мислене и действие така, че да започне да намалява. Ще рече – тръгнали сме по пътя на устойчивостта, по пътечката с по-малко желания. В прехода от консумативното към устойчивостта, вероятно ще загубим някои опредметени наши желания или дори възможности за пожелаването и опредметяването им, понеже ако горната граница на устойчивостта е желанието, а ние сме се устремили към устойчивост, тенденцията ни ще е да вървим в посока обратна на консумативното, т.е. на пожеланото.

Когато горното е вярно, ние ще сме тръгнали убедено в посока на устойчивостта, понеже намаляваме консумацията – на енергия, на материални ресурси, на чуждо здраве и живот, на робство и др. Намалявайки отпечатъка си обаче, докъде можем да стигнем? Коя е долната граница на тази устойчивост? Възможно ли е да вървим към устойчивост безкрайно? Тук с основание, консултантите по околна среда, ще отговорят, че разбира се, че можем, защото това е път, по който тръгва една институция и върви по него безкрайно нагоре по спиралата на оптимизацията, минавайки през различни критични точки, в които се проверява дали поетият курс е към устойчивост. Има обаче разлика между една оптимизационна задача, която цели да намали до максимум ефекта на съществуващи система или процес, които са сгрешени в основата си и трудно биха могли да бъдат спрени рязко или оптимизирани отвъд определена граница. Това разбира се, означава, че такава система ще достигне някакъв неин си максимум на устойчивост, дори да е въглищна мина или топло-електрическа централа на въглища – просто защото ще се демонстрира измеримо, че ефектът върху околната среда е намален с процент от целия предходен негативен ефект. Това не прави мината или ТЕЦ-а устойчиви, а само малко по-малко ощетяващи живото.

Когато обаче, не става дума за оптимизиране, а за трансформация, която изисква да се промени всичко изначално, както в начина на мислене, така и в начините на действие, а именно за устойчивия начин на живот, то той възниква с всяко наше действие, основано на всяко наше хрумване. Нека минем отвъд устойчивостта и да си представим, че спираме всякакво горене, добив или депониране на каквото и да било. Въпреки това, все пак ще трябва да се сгреем през зимата с нещо; все пак ще се наложи да отскубнем няколко дървета, за да направим онова, което правим от около 10 000 г. – да засеем и съберем плодовете на растения, които познаваме. И да си построим някакъв подслон. После може би ще трябва да пътуваме, за да разменим част от сухите зеленчуци и плодове за други семена или суровини, т.е. ще ни трябва тяга под някаква форма. Всичко описано обаче, не е просто хрумка – не просто желая да се стопля през зимата, а имам нужда от това. Както имам нужда от храна и подслон, за да не бедствам с риск за живота си, т.е. ще ни е нужна минимално количество енергия за съществуване. Тук някъде се намира долната граница на устойчивост – в нуждите ни, които са подплатени от инстинктите ни за самосъхранение. Значи не е съвсем възможно да се устремим към безкрайна устойчивост – можем само да доближаваме до безкрайност долната възможна граница на нашата си устойчивост – нашите минимални нужди за оцеляване. Възниква въпросът нашето оцеляване колко може да бъде устойчиво, ако се случи, но този въпрос изисква по-сериозно разглеждане като отделна тема.

Долната граница на устойчивостта ни се оказва минималния набор от нужди, които да осигурят оцеляването ни – общностно и културно. Не споменавам държавно или като страна, защото когато е имало нужда от национални държави, охранявани с барут и олово граници и насилствена патриархална йерархия, тогава ги е имало и са свършили някаква работа, ..която пък е довела до кризите, с които се сблъскваме днес, и които спират цивилизационното ни развитие. В съвремието, други подходи спешно се изискват от въпросите, които ни задават наслагващите се кризи и катастрофи. Една приложна устойчивост, бих позиционирал в интервала между минимум желания и минимум нужди, като първото може да се намалява безкрайно, докато второто може да се намалява до една ясна червена линия, зад която устойчивостта не е съвместима с живота.

В нашия случай, се намираме на място, където предците ни са работили в посока за намаляване на усилията ни да останем живи за по-дълго време, като това е довело до безпрецедентно до момента разрастване на техническия инструментариум и технологическия ни потенциал, които сме базирали на случайно намерени запалими вещества в земните недра. Вглеждането в технологичното без вникване в цялостния му смисъл и дългосрочен ефект върху нас и обкръжението ни, довежда множество кризи, които си взаимодействат. Но сбора от кризи, които си взаимодействат не е прост сбор, а може вместо това, очаквано, да бъде умножение или повдигане на степен на ефектите на съответните кризи – това се нарича синергичен ефект, когато сбора от ефектите надвишава простия брой на ефектите на участниците, т.е. общия резултат от кризите е по-голям от броя кризи.

Ограниченията на средата, определящи границите на устойчивостта

След като ограничихме устойчивостта в определен интервал, нека сега разгледаме още няколко възможни ограничения на средата, ограждащи стремежа ни към устойчивост и додефинират устойчивия начин на живот.

Средата, в която сме приобщени да се изявяваме поведенчески има свои ограничения, които се определят от принципите ограничаващи ни в тази Вселена. Това са, например, съпротивлението, триенето; взаимодействието между форма и функция;

В случая с транспорта, имам нужда от транспорт, но мога да имам и желание за транспорт. В първия случай, всеки транспорт би могъл да свърши работа – колело, магаре, кон, каруца, трамвай, електробус, влак и др. Във втория случай имам желание за транспорт с определен вид транспорт, поради желанието да бъда някъде за определен период (самолет), вместо за друг – по-дълъг (ветроход). Тогава възниква нужда от технологична и индустриална обезпеченост на това ми желание и автомобилът, електромобилът и самолетът излизат на сцената, но на цената на голямо (и не винаги известно) количество парникови газове и токсични отпадъци от производството и употребата, но същевременно и с участието на минни разработки; добив на фосилни горива и тяхната преработка; добив и преработка на суровини за производство на материали; шумово и светлинно замърсяване, градско замърсяване с ФПЧ, озон, азотни оксиди и всякакви неизвестни летливи вещества, отделяни при експлозиите на гориво в двигателя с вътрешно горене и да не забравяме инвалидизиращите трудови злополуки съпътстващи тези дейности. А в случай, че се отнася за електромобил, ще добавим добив на специфични метали, вкл. литий и производство на батерии с ограничен живот и да не забравяме изхабяващи се гуми и трудно разградими фосилни полимери. В случая със самолет ще се нуждаем от добив на алуминий и литий (заради по-леките и здрави сплави помежду им), шумово замърсяване, обезлесяване за нуждата на пистите и обслужването на самолетите по летищата и т.н. И всичко това изисква мащабни индустриални заводи, химически комбинати, корабостроителници, депа за отпадъци (поради из основи сгрешения дизайн на индустриалните процеси и крайния продукт), минни разработки, транспорт, преработка на руда със съответните задължителни токсични хвостохранилища и т.н., включително стигайки и до робския труд в 21-ви век. Да, имаме нужда от роби, за да изпълним желанието си за бърз транспорт, което важи не само за този сектор, а и за земеделието, текстила, обувките, какаото и дори ежедневното кафе, което по навик искаме да е все по-евтино и все по-хубаво. Броят деца, принудени да работят по света се равнява на половината население на най-богатия клуб от държави в света – ЕС, цели 250 милиона деца. Само в Индия, децата работници на възраст между 5 и 14 г. възраст са 50 милиона. Само в Код д’Ивоар децата работници в какаови плантации са над 100 000, като част от тях са жертви на трафик на хора и поробване.

Обратно на всичко описано, колелото, според Иван Илич, е най-ефективното превозно средство, с което разполагаме, понеже е съобразено физиката на човека, работи за всеки, не се нуждае от цяла индустрия, за да бъде създадено и поддържано в движение и не се нуждае от перфектна настилка, за да се задвижи безопасно и предвидимо.

Всички тези начини за транспорт имат и други характеристики, които са свързани с физиката в нашата Вселена, или по-скоро с физическите принципи, които ни ограничават. Има такива ограничения на средата, които желанията ни могат да преодоляват и именно там ресурсните загуби са най-тежки. Например, при автомобилите, независимо от капковидната аеродинамична форма и гладката боя, когато се премине прагът на определена (и различна за всеки отделен случай) скорост, разходът за поддържането на тази скорост се покачва значително и расте още по-стремглаво, ако се изисква още по-голяма скорост. Средата ни дава сигнал, че надминаваме позволеното, устойчиво и съобразено с мястото движение, след което преминаваме нататък на многократно по-висока цена. И цената не е само в отделения парников газ, а в задвижването на другата част на скачения съд – индустриалната машина, която обезпечава това ни скоростно движение. Колкото по-бързо шофираме, толкова повече средата ще похабява машината, която използваме; толкова повече нужди от подмяна и профилактика ще са нужни, т.е. ще изискаме съществуването на тези поддържащи индустрии и техния прогрес; толкова повече гориво ще изискаме да бъде добито, преработено, транспортирано и доставено.

Ще кажете, с основание – ето сега с електромобилите, не решаваме ли този въпрос завинаги? Но аз ще задам контравъпрос – нужен ли ми е електрокар, който да се движи с 250 км/ч, каквито са плановете на инженерите, създаващи новия Tesla Roadster? Кой се нуждае от електрокар, който ускорява от 0 до 100 км/ч за 2 секунди? За съжаление, отговорът е прост – егото има желание за това. Електрокарът на Tesla по кои пътища ще се движи със скорост над 200 км/ч? По онези пътища, направени за двигателите с вътрешно горене и съобразени със стандарти от преди десетки години, т.е. това не е никаква иновация, а просто оптимизиране на използването на автомобили в градски условия с локално емитиране на по-малко парникови и токсични газове. Но възниква още по-голям абсурд с високата възможна скорост на електрокара на Tesla, понеже в съвременния свят политиките свързани с промените в климата са насочени обратно – към намаляването ѝ. С малко, но традиционно, закъснение, дори в България се появяват зони с ограничение до 30 км/ч в градските зони – над 8 пъти по-ниска скорост от максималната на въпросния електрокар.

В земеделието, например, желанието ни за по-лесно и предвидимо нарастващо „производство“ (индустриалната терминология ни е завладяла толкова, че не чувстваме никакво несъответствие, когато казваме, че произвеждаме растения), се изявява под формата на монокултурни насаждения – пшеница, картофи, тръстика, царевица и т.н. Когато растенията са в монокултура, те са по-уязвими, защото са неестествена интензифицирана система от растения и ерозирала почва сред естествената неинтензивна система на живото. Защо ерозирала? Защото монокултурните насаждения се нуждаят от торене, понеже биомасата се изнася от нивата, а с нея си заминават и ценните йони дошли от почвата. Тези торове обаче, не идват от животни, а от химически комбинати, които преработват обогатените изкопаеми руди и произвеждат торове, съдържащи азотни, фосфорни и калиеви съединения в различни пропорции според желаното „производство“. Тези торове, освен, че се заиграват опасно с кръговратите на планетата, обикалят света в кораби, от време на време причиняват разливи в морета или огромни експлозии по пристанища и складове – Халифакс 1917, Тиендзин 2015, Ливан 2020 и др. Отделно от това, целия процес по добив, преработка и транспорт на тези торове се извършва с помощта на фосилни горива, които допринасят за промените в климата и намаляване на биоразнообразието. Освен торовете, напояването, което се изисква за монокултурните насаждения също нанася вреди по живота в почвата, като го намалява драстично, поради повишаването на солеността – водата причинява засушаване. Но не е само това, в индустриалното земеделие има и още един фактор, които убива живото – биоцидите. Това са набор от химикали с доказани свойства на отрови за различни или за всички организми вкупом – фунгициди, акарициди, инсектициди, хербициди, пестициди и т.н. Всички те нанасят в началото неявни щети върху живите системи и особено почвеното здраве, които впоследствие се изявяват в намалени добиви, което в индустриалното мислене за земеделие ще означава и нужда от още повече торове, напояване и биоциди до пълна ерозия на почвата. С което, освен физическата, описахме и още две от границите на устойчивостта ни – химическата и биологическата. Има ли други граници? Например, ако храната ни се „произвежда“ с верижни машини и бойни отровни вещества, а след това достигнала до трапезите ни, ние дори не я изяждаме, а над 35% изхвърляме, това ни поведение в коя стена на коя граница на устойчивост се блъска?

Културата като метаграница на устойчивия начин на живот

Всички физични, химични, физикохимични, биологични, биофизични, биохимични и биофизикохимични ограничения на нашите решения описват пространството от възможни наши действия, които бихме определили като устойчиви. Има обаче и друг елемент, който възниква от взаимодействията в системата на общността и това е нашата култура. Наборът от наши ценности, вярвания, традиции, ритуали, навици и др., които напътстват нашето поведение, чрез повлияване на решенията, които си позволяваме да вземем, определя траекторията на общото ни движение в посока устойчивост или неустойчивост. Ежедневните ни решения се определят от културата, която изявяваме, а същите тези ежедневни решения определят дали общността, обществото, човечеството и цивилизацията ни, ще може да преодолее предизвиканите от нас катастрофални промени в самия ни хабитат.

Културата ни привидно не е физическо ограничение на средата и дори като ограничение не важи за всички видове на планетата, а основно за човека и най-близките до човека живи същества. Културата като сбор от поведенията на всички ни, възниква след взаимодествието помежду ни. И не само – защото нашите решения за едно пред друго действие, не са абстрактни като материална точка в дефинирано пространство, а се случват в някакъв контекст, в някаква околна среда, която реагира, понеже е жива, т.е. заедно със средата ни, ние сме част от тази биосферна система, даваща ни живот. Освен контекста и околността, нашите решения и решенията на другите в този момент, се натрупват и си взаимодействат като заживяват собствен живот – важи споменатото вече правило, че ефектите им надвишават броя решения. Излиза, че решението ми, когато решават и други, е всъщност решение и половина – и не, че от мен не зависи нищо, а обратно – от мен и нас зависи всичко.

В нашата настояща консумативна култура, устойчивостта и прилагането на устойчивия начин на живот е фантастика, но далеч не научна. Ценностната ни рамка определя поведението ни и създава тази наша култура. Но ако за нас сега успехът е еднозначен с броя пари, които можем да натрупаме приживе, тогава единственото, което е ценно за нас ще са парите. В случая с цели държави, успехът в момента се измерва с ръста на брутния вътрешен продукт на глава от населението, който е доказано погрешен измерител на развитието ни. Оттам нататък лесно можем да обосновем и геноцид, и екоцид, като решение, което ни доближава до богатството и успеха. Значи, нашата социално наложена представа за успешност противоречи на устойчивия начин на живот. Получава се така, че ако успеем да приложим устойчивия начин на живот, значи няма да сме успели – ще сме намалили производството, екоцида, отпадъците. А в случай, че не приложим устойчивия начин на живот, със сигурност няма да сме успеем в оцеляването на цивилизацията или нейните остатъци – завъртаме се в кръг – ако успеем, няма да сме успешни, но ако не успеем, не успяваме.

Накрая, но не на последно място ще позиционирам границата на живото. Границата на устойчивостта ни се намира в подхода към прекъсване на синергичните взаимодействия на околните ни животоподдържащи системи. Ако създаваме живот, сме устойчиви, ако не създаваме, не подкрепяме или унищожаваме живото и съответно мрежата му от ползотворни взаимодействия – значи не само не сме устойчиви, но и прогнозата ни се скъсява, и то без да можем да кажем с колко точно.